Отново се случва.
Ти и аз, аз и ти, светът срещу нас, пред
нас, зад нас. Посоката е неясна, вятърът е непредсказуем, а компасът ми липсва.
А сега накъде? Към миналото, изпълнено с безброй усмивки, въздишки,наивност
като малки деца току що направили първите си крачки и горди завоеватели на
света? Към миналото, в което можехме всичко, вярвахме всичко, бяхме всичко?
Безкрайността съществуваше, та ние палаво се разхождахме по ръбовете и,
смятайки, че сме я надхитрили, и като дребни джебчии крояхме планове за бягство,
в случай че реши да ни изтръгне от прегръдките си. Ах, тези топли ръце ни
обгръщаха сякаш войник среща своята любима. Живеехме като наркомани, дрогата
бяхме ние, мизерни и безумно влюбени един в друг виждахме Вселената и се
усмихвахме, нали това ни бе достатъчно. Егоисти такива, пренебрегвахме
случващото се около нас, заслепени от пламенност и ревност, хищници готови за
набелязаната жертва. Вкопчвахме зъби един в друг, глътка по глътка се изпивахме
жадно, ала все още бяхме ненаситни.
Скоро открихме, че плановете ни имат
пукнатини. Не бяхме ли преценили всичко, до последния детайл, не изгладихме ли
нашия съд на любовта до съвършенство? Или майката ни сродница Безкрайността се
умори от неспирните ни игри? Да не би сам да си променил правилата, без мое знание,
ти красив измамнико? А аз продължих да бягам по краищата сигурна, че ти си там,
зад мен, гониш ме и си щастлив. Но заслушах ли се, стъпките ти заглъхваха като
задушен вик в мъглата. Кога се беше появил този облак, всяващ неяснота,
обърканост, тъмнина? Прекалено късно ли
се обърнах, криеница ли беше всичко това или аз закъснях? И ето, че те видях.
Замръзнах. Открадна огъня от мен за
секунди, двойнико на Прометей, за да дариш с него друга. Дежа вю ли получавам,
сън ли е това, или някоя театрална постановка, същата, в която участвахме ние,
Ромео и Жулиета, прокълнатите влюбени? Споменът ми избледнява, не бях ли аз
твоята цел, смисълът на твоето съществуване?
Та нали изпих отровата,
нашето спасение
към света
нашият свят
на една
вечна
любов?
Чакам те
а ти стоиш
тази проклета злъч е в ръцете ти
защо не я пиеш
пий я
защо ме гледаш така
защо се обръщаш
изоставяш ме
сама
там
където
трябваше
да
бъдем
заедно.
нашето спасение
към света
нашият свят
на една
вечна
любов?
Чакам те
а ти стоиш
тази проклета злъч е в ръцете ти
защо не я пиеш
пий я
защо ме гледаш така
защо се обръщаш
изоставяш ме
сама
там
където
трябваше
да
бъдем
заедно.
Но аз съм аматьорка, дори и за актриса не
ставам. Виждам ви, разигравате нашата сцена. Зрителка съм на собствените си
копнежи. Стоя безмълвно, а в душата ми се вихри ураган. Желая да крещя, но
нямам сили, кротко и безропотно мълча. Като че ли се изморих от гоненицата ни,
от фанатизма, от всички тези думи и бездействия. Безкрайността не ни пропъди,
единствено мен изхвърли на улицата като ненужна вещ.
Вселената е достатъчна само за двама, всички останали биват изритани отново на Земята, безмилостно и жестоко.
Вселената е достатъчна само за двама, всички останали биват изритани отново на Земята, безмилостно и жестоко.
Защо се усмихвам?
Мазохистка ли съм или не съм?
параноичка,Мазохистка ли съм или не съм?
правеща се на циничка,
мразя се
Разбрах.
Направихме заедно нашите първи стъпки,
опората бяхме ние,
опората беше ТИ.
Следващата крачка поех сама,
смятайки, че ще се справя,
гордо вирейки глава.
Не просто паднах,
а безтегловно хвърлих се надолу
в бездната на самотата.
Озовах се на Земята.смятайки, че ще се справя,
гордо вирейки глава.
Не просто паднах,
а безтегловно хвърлих се надолу
в бездната на самотата.
- м.м.п.